Вече два месеца от отвличането на Слави Трифонов и Георги Милчев - Годжи. Месеци на страх, отчаяние, недоверие, мисли, размисли, думи, болка, тъга, мъка, смях фалшив,
бъдеще неясно.
Най - важното в момента е, че вече знаеха каде се намират, излизаха свободно, разговаряха с месните жители.
И колкото повече научаваха, толкова повече неможеха, да се начудят и да си дадат отговори на чудесата около тях.
Намираха се на Луната, хората които ги бяха отвлекли всъщност си бяха нормални хора - цивилизация само от мъже, с изключение на това че бяха всички като подредени войничета. Като близнаци - с еднакав ръст без изключение към метър и шесдесет.
Зареждаха се от звездите, а когато са на път зареждането ставаше само с думата"
"изгрей".  При тях всичко се задвижваше от мисълта - пътуване до град,
до дадена точка.  Само от мисълта се телепартираха     до желаното от тях място.
Не ползваха коли, самолети.  За тях този лукс беше смешен, играчки.
Хранеха се със същата храна, като земните хора.
С изключение на боба...  Когато Слави реши да покаже готварските си умения, да
направи боб-яхния всички викнаха, като в хор:
" Това са нашите деца".
Но, вече знаеха как се раждат новите мъже и че не правят секс помежду си.
Всеки, който желае рожба посаждаше едно бобче и след пет дни се раждаше желаната
рожба.
Имаха силата, да прескачат река, да ходят над дълбоко езеро, море, да ходят по горещ огън. Не усещаха никаква болка. Не боледуваха, не страдаха, не плачат.
Всяко добро дело им донасяше 1000 точки, а всяка добра дума 100 точки.
Пазаруваха с точки.  Не бяха чували за левчета, за долари, за евра.
Един живот - направо рай.  Една цивилизация - направо мечта.
-  Годжи, днес посадих десет бобени зърна.
-  Ох, шефе, така ми олекна...когато разбрах, че тук не правят секс.
-  Млъкни...шштт...да не те чуят...ще се изкушат...ще решат да опитат....