Живели някога сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, докато си лежали на някаква поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите. Показал го на сестра си Едел и тя предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители. Започнали да се изкачват двете деца, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъка се изплъзва под пръстите му. Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта. На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили ЕДЕЛВАЙС



Легенда за Еделвайс

В планина далечна, снежна, те живели – две деца.
Слънчева милувка нежна, гряла обич в две сърца.
В алпийска малка хижа, расли братец и сестра.
Грижи в радост, радост в грижи, там за майка и баща.
Вайс наричали момчето, Едел казвала се тя.
Светулка в китно лято, незабравка сред цветя.
С рокличката си тиролска, винаги до своя брат,
Като пъстричка калинка припкала от цвят на цвят.
А с шапчица планинска, в нея с орлово перце,
Скитал из горските пътеки Вайс с обветрено лице.
И до него тя вървяла лекичка като ветрец,
Песен тихо тя запяла, трепкал нежният гласец.
Близо веч били скалите, горе каменни чела,
За отмора те козите, спрели до една скала.
До скалата извор леден, песен тихо ромолил,
Той свидетелят последен, после тайната разкрил.
Седнали тук Вайс и Едел, хапнали запяла тя,
С обич Вайс сестра си гледал, с поглед галела го тя.
Вайс полегнал на тревата, и тъй както си лежал,
Там високо на скалата, цвят съзрял златист и бял!
-Едел, Едел гледай мила, виждаш ли там този цвят?
Тя очи в скалата впила, но той бил непознат.
-Вайс послушай, чуй ме братко да откъснем този цвят!
Дар за мама и за татко, ако не искаш не си брат!
Слушай Вайс, ще бъдем двама, ще те крепя с ръце.
Закатерили скалата, в пот обляни две лица,
Ще пожали ли съдбата две дечица, две сърца.
Стъпка две Вайс още сторил, невъзможно е така.
На сестра си проговорил, Едел дай ми ти ръка!
И ръка в ръка те впили, тя го гледала и в миг.
-Едел падам сестро мила, се разнесъл страшен вик!
Вайс изпискала сестрата, поглед замътил лица,
Полетели от скалата двете мънички деца!
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
Повтаряли скалите в плач!
Спрял своята песен изворът леден!
Безшумно падал нощен здрач!
А долу в бедната хижа, баща и майка, две сърца,
Напразно чакали с грижа, напразно викали деца!
На утрото до извора кристален, пристъпили…
О страшен миг, извикал с глас баща печален,
Разцепил въздух майчин вик!
Деца мои, рожби мили, какво направихте деца?
Защо стоите мълчаливи, защо сте с каменни лица?
Говорете защо мълчите, кажи Едел , кажи Вайс!
Ах защо, защо скалите не ме засипят в този час?
Минала златиста есен, сняг дошъл и отлетял,
И в китна, дивна пролет цвят до цвят се разцъфтял.
Китка дивен ЕДЕЛВАЙС.


от нета

Поздрави за чудесния постинг !

Хубава и интересна легенда!

Страхотен постинг! Аплодисменти!

Много хубава и интересна легенда! Благодаря ти!:)

Страхотно.Адмирации

Страхотно стихотворение, което знам наизуст от дете! Авторката е талантливата поетеса от Асеновград Шинка Филаретова, за съжаление не е между живите.