След като изслуша и последната молитва, Мария запали пет свещички
и отправи жален поглед към иконата на света Богородица. Последна
молитва...за да не отиде душата й в ада. Стори й се, че Светата майка
леко се усмихна. Не, не беше видение...усмивката се повтори.
- Боже? Какво съм ти сторила, та дори и ти ми се подсмиваш на
нещастието? Защо ме наказваш? Какъв грях съм сторила, за който
не си спомням...
Жената, която носеше името на Христовата майка излезе от черквата
още по-тъжна и нещастна. Очите и бяха сухи, пресушени от сълзите,
които лееше ден и нощ през последните месеци. Очи на мъртва жена...
В тях не блестеше капчица радост. И каква радост, когато след новата
година семейството й оставаше без покрив над главата. Без дом, с три деца
ще живеят на улицата. Под откритото небе ще заспиват всяка вечер
където им попадне... Всичко, което имаше беше загубила.
Инфлацията: безработицата, мизерията изяде това което имаше. А, имаше
всичко от което се нуждае едно семейство: телевизор, печка, перална, мебели...
сега нямаше нищо. Освен болен мъж и три невинни дечица...
И последната надежда се беше изпарила. Тъй че, Мария не чувстваше
грях, за това което се готвеше да извърши.
- Защо да живея? Защо да страдат повече децата ми? Малко ли преживяха,
да си лягат всяка вечер гладни с мисълта дали утрешния ден ще имаме пари
за хляб. И всеки ден отново да припадат, когато се завръщам безпомощна,
без протегнати ръце.
Къде ли не беше обиколила за работа, за съдействие, за помощ...Отвсякаде
повдигаха рамене...Дори и децата и вече не съществуваха за закона,
лишени бяха от трошката пари, които им се полагаше, като детски...
Горестоящите, добре наконтени, и яко нахранени дори не я поглеждаха.
За тях Мария имаше отдавна регистрирана  фирма...нищо, че бизнес
се прави с пари. Банките където почука за заем да подхване поне разносна
търговия, отговаряха: - заложи нещо...Преживяваше от добри хора, които й
подаваха по некой лев, в замяна тя им помагаше в къщи, като чистеше, готвеше...
но вече добрите хора не бяха в България, а останалите нямаха възможност
да си позволят домашна помошница. Самата Мария виждаше как изнемогват
комшиите, как едва скръпваха двата края, макър че работеха.
Мария имаше дългове...не бяха колкото електроенергията на парламента.
Една смешна сума, затова беше без ток, без вода и сега държавата я гонеше
от собственния дом, където е израсла, където родителите и са израсли...
Всъщност къща, която не успя да заложи без нотариален акт, а днес закона
успя да конфискува без документ за собственност.
И след всичко това...защо да живее?
Унесена от мъката си от черната орисия, не забеляза кльощавото, бледо
личице на мургавото момче, което протягаше ръце с надежда към нея.
- Лельо, дай ми един лев?
Без да се замисля, че дава последните си пари извади от джоба двата лева.
- О не...не мога да ти дам тези пари...това са последните. Може би, утре...
когато няма да имам нужда от тях...
Но, явно момчето бе много изгладняло и грабна двата лева от ръцете й.
- Но, това е кражба...
- Лельо, моля те, много те моля...гладен съм...не взимай парите...
Ето вземи това билетче от лотарията, вчера ми го даде един богат човек.... -
и плачеше, като бършеше с ръка носа си...
- Това са последните ми пари...и аз имам деца...
Момчето вече беше изчезнало с двата лева, като бързия влак.
Коледа е. На коледа всяко семейство празнуваше. а, дали за семейството
на Мария беше празник. Без хляб, дори без маса... Останал бе само чай
от лайка.
Какво бяха виновни тези дечица? Какво бяха лошо сторили и на кого?
Една майка никога не би помислила да съкрати живота си...освен ако
всички които най-много обича не бяха изпили отровата на живота.
Но, едва ли някой ще разбере разбитото сърце, неправдата, беззаконнието...
И никой няма право да осъжда постъпката й. Само със смъртта умират
техните мъки и неволи.
Трите дечица починаха от глад, Мария се отрови, бащата след тежката
гледка се самоуби. И никой не разбра, че билетчето, което й даде гладното
мургаво момче...бяха станали милионери.
Всичко това разбира се е приказка...но ако беше истина, кой е виновният за
гибелтта на цяло семейство...Може би, страната, където погрешно са се родили,
която наричат родина...

Всъщност съм написала два варианта от който единият е с хубав край.
Но, макър и да си мълчим, да подминаваме, да стискаме зъби...
истината е, че има много хора, които гладуват.

Много тъжно.Но човек никога не трябва да се предава,защото живота е един.Понякога е много трудно,но винаги ще се намери поне едно добро сърце.

i onezi koito prichiniha tova razchitat che vsichkite tezi mnogo niama da smajat edin den onezi malkoto, za da ne vlachat psevdo-jivota, a da badat neshto, ei taka, razchitat na ovcheto bleikane i mnogoto prikazki, na nashite povedencheski modeli de,
Interesno koia e vremevata tochka kogato onezi mnogoto shte poiskat onezi malkoto da
uredim smetkata za jivota-nikoi ne znae za tazi tochka osven generala.

Пожелавам им Весела Коледа!!!

mn e hubava

ходят на банкети и изхвърлят храна...

и гладните я събират от контейнерите за боклук.

Такъв е днес животът в България : много бедняци и много новобогаташи! Да се надяваме Коледа да бъде по-добра за бедните!

Колелото на живота се върти,
една стълба където едни се качват
други слизат, трети празнуват,
четвърти плачат, пети гладуват и т.н.
За жалост такъв е живота има бедни и богати.
Но всъщност живота е такъв, какъвто човек си го направи!