Постинг
01.11.2019 17:50 -
Никой не е безсмъртен...
Автор: pisatelkata
Категория: Лични дневници
Прочетен: 140 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 01.11.2019 17:52
Прочетен: 140 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 01.11.2019 17:52
Октомври - вятър по-силен от бързият влак, и снега беше подранил, сякаш беше януари. Мира стъпваше по студеният сняг, а краката й отказваха да вървят... Сякаш усещаха, че най-лошото е пред прага й. Спря да си вземе въздух... но вятъра отново я понесе към дома. Стискаше чантичката с премръзнала си ръка от студ, а ръката й се отваряше... и чантата с лекарствата на Петьо се оказаха на ледената пързалка. Тя протегна ръце към небето, и започна да се моли. Не беше стъпвала в храм от двадесет години, от студентските си години. Преди всеки изпит влизаше в черквата и се молеше. Животът я превърна в звяр... Животът и даде сила, власт, успех... и тя полетя. Забрави, че животът не е безсмъртен. Всичко беше в нейните ръце - и тя замахваше последната дума, без милост и жал, като касапин в месарница, който разрязва месото. Вече пенсионерка от години се грижеше за болния си син. Петьо се роди в един адски студен зимен ден. Беше нежелано дете, дори тя не знаеше кой е истинският баща. Искаше да го остави... Впоследствие реши да бъде майка. Петьо израстна без баща, и почти без майка. Майка му винаги бързаше, винаги имаше работа. Той остана в грижите на баба си. На любопитните въпроси: ,, кой е бащата,, Мира отговаряше винаги, че е в чужбина. А лятото хващаше Петьо и политаха в някоя страна... Той се хвалеше на съучениците къде е пътувал, какво е видял. Но мъка обвиваше сърцето му... лъжата убиваше сърцето му, че там някъде живее и работи баща му.
Мила стисна отново в ръка лекарствата и потегли за дома. Но вятъра я блъскаше назад, сякаш си правеше шега с нея. Замириса й на топли банички...
,,Ех, ветре, точно пред баничарницата ли ме спря... Останаха ми само 10 лева... Добре, ще взема две банички-едната за Петьо, другата за мен... Не, и двете ще бъдат за Петьо. Но това са последните ми пари... Цял живот не се научих една баница да направя. И мама вече не е сред живите... Само да се прибера у дома, и ще извикам леля. Тя ще ме научи да правя баница,,
Вятърът се засилваше все повече и повече, и Мира продължаваше да крачи тежко из снега. Нещо мръдна в ъгъла до магазина... Тя приближи до магазина.
,,Боже, този сополанко е заспал на този студ...
Ставай, момче, ставай... Къде са родителите ти?,,
- Аз нямам родители...
Някога не забелязваше тези деца... Те бяха невидими за нейните очи...
,,Боже, ти ми изпрати този сополанко. Добре, ще му дам 5 лева, другите пет ще останат за мен и Петьо,,
Момчето взе парите, благодари, и влетя, като ракета в магазина. А Мира припадна до празната кутийка ... В този адски студен, по студен ден от дявола,
хората бързаха... Спираха набързо до жената, която просеше на пътя. Всеки хвърляше по някоя стотинка, и потегляха по своя път. Мира отвори едното си око, видя шала, и дупката на блузата си.
,,Ах, този шал на Шанел, какви хубави спомени имам... А блузата... ,,
Затвори очи. И заспа завинаги. Дори не видя, че хората я бяха помислили за просякиня. Две минути по-късно издъхна и Петьо, след дълго очакване майка му да се прибере.
Никой не е безсмъртен на тази земя. Все някога рано или късно се сбогуваме с този свят.
Мила стисна отново в ръка лекарствата и потегли за дома. Но вятъра я блъскаше назад, сякаш си правеше шега с нея. Замириса й на топли банички...
,,Ех, ветре, точно пред баничарницата ли ме спря... Останаха ми само 10 лева... Добре, ще взема две банички-едната за Петьо, другата за мен... Не, и двете ще бъдат за Петьо. Но това са последните ми пари... Цял живот не се научих една баница да направя. И мама вече не е сред живите... Само да се прибера у дома, и ще извикам леля. Тя ще ме научи да правя баница,,
Вятърът се засилваше все повече и повече, и Мира продължаваше да крачи тежко из снега. Нещо мръдна в ъгъла до магазина... Тя приближи до магазина.
,,Боже, този сополанко е заспал на този студ...
Ставай, момче, ставай... Къде са родителите ти?,,
- Аз нямам родители...
Някога не забелязваше тези деца... Те бяха невидими за нейните очи...
,,Боже, ти ми изпрати този сополанко. Добре, ще му дам 5 лева, другите пет ще останат за мен и Петьо,,
Момчето взе парите, благодари, и влетя, като ракета в магазина. А Мира припадна до празната кутийка ... В този адски студен, по студен ден от дявола,
хората бързаха... Спираха набързо до жената, която просеше на пътя. Всеки хвърляше по някоя стотинка, и потегляха по своя път. Мира отвори едното си око, видя шала, и дупката на блузата си.
,,Ах, този шал на Шанел, какви хубави спомени имам... А блузата... ,,
Затвори очи. И заспа завинаги. Дори не видя, че хората я бяха помислили за просякиня. Две минути по-късно издъхна и Петьо, след дълго очакване майка му да се прибере.
Никой не е безсмъртен на тази земя. Все някога рано или късно се сбогуваме с този свят.
Няма коментари
